„В началото бе Словото“
– казано е много години преди аз, Страхил Атанасов, да се родя в София, но така започва и моята история – с любов към знанието, носещо светлина.
През далечната 1980 година, когато завърших Софийската математическа гимназия, установих една общовалидна истина за себе си – бях ученолюбив. Открих и още една закономерност – когато полагаш усилия, получаваш възнаграждение. В този период наградата ми бе златен медал, който за мен стана символ не само на гордост, но и на способността ми да сбъдвам мечтите си. А аз имах много от тях!
Когато завърших гимназиалното си образование обаче, започнах да си задавам един страховит въпрос, познат на много хора на тази млада възраст „А сега накъде?“. Няма да забравя едно паметно пътуване на класа ни през последната година в гимназията до Панорама „Плевенска епопея 1877 г“. Бяхме във влака – радостни, щастливи, изпълнени с аромата на пролетта, пеейки песни в прекрасен априлски ден – и слушахме потропването на влака. Докато погледът ми обгръщаше красотата на Искърското дефиле, неусетно започнах да разпитвам съучениците си кой какво мисли за бъдещето – надявах се покрай техните отговори да намеря правилното решение и за себе си.
Съвсем „случайно“ – каквито случайности се случват предимно в книгите и филмите – в купето ни седеше една непозната изискана дама на средна възраст, която ни слушаше с блага усмивка. Разговорът ни се завъртя около техниката и тъй като леля ми беше шивачка, аз вече бях виждал такива машини. Продължихме да говорим за шивашката индустрия и аз започнах да размишлявам на глас. В този момент се включи и дамата в купето ни – тя се оказа много запозната с темата. Започна да ни разказва за отрасъла на леката промишленост, в който самата тя заемала длъжност. Приятният й тембър разказваше възхитителни подробности – колко хора работят в леката промишленост, сложността на машините и интересния производствен процес.
В този момент, в онова купе, в онзи априлски ден,
бях сигурен какво искам да правя с остатъка от живота си
и мигновено взех решение – кандидатствам инженерство в специалност „Техника и технология на текстила и облеклото“, тогавашна „Текстилна техника“.
През юли 1980 година се явих на изпит по математика в Техническия университет и бях сигурен в резултата. Няколко дни по-късно родителите ми потвърдиха, като ми се обадиха да кажат, че съм приет – бях заминал на море с приятели. Отговорът ми беше: „Да, записвам се.“
Преди университета минах две години в казармата – мястото, което ме превърна от момче в мъж. И така – помъдрял, възмъжал и още по-готов за мечтите си, от есента на 1982 година започнах следването си в университета.
Дипломирах се като инженер през 1987 година и естественото продължение на професионалното ми развитие беше кандидатстването за редовна аспирантура. Същата година издържах изпитите и така пред мен се разкри перспективата да стана изследовател-творец и преподавател във висше учебно заведение. Дали бях щастлив – О, да! От малък съм много любопитен и непрекъснато търся отговори на много въпроси, обичам да помагам и да споделям знанията си с другите. Сякаш бях си намерил мястото.
Започнах с много силен ентусиазъм. За да съм по-добър, завърших следдипломна специализация в Института по приложна математика и информатика и през 1988 година стартира аспирантурата ми. Започна обичайната ми работа – изследвания, работа по дисертацията, преподаване на студенти и интересен социален живот. Както се казва „Всичко се нареждаше по ноти!“. Спомням си, че в онзи етап от живота си мислех колко много години съм се готвил за този хубав път, по който поемам. И нямаше как да е друго – леката промишленост беше бранш, в който бяха заети над 650 хиляди човека. Имаше огромни фабрики, стопански комплекси, развойни звена, научни институти и огромен пазар. Непрекъснато се инвестираше в нови техники и технологии, потребността от инженери беше огромна. А за мен нямаше спирка! Виждах бъдещето си и мечтаех да следвам примера на създателите на нашата катедра, за да стана като тях.
Но… настъпи 1989 година.
Усещаше се тревога и напрежение във въздуха, обзе ме чувство на безпокойство. Следяхме с интерес международните събития и очаквахме нещо да се случи. И на 10 ноември то стана – паметната дата, която тотално промени живота ми. Разпадна се цялата социалистическа система, а с нея и най-ценното за мен – изчезнаха мотивацията и вярата. Целият свят се промени с едно мигане на окото – вече живеех в несигурна и непозната вселена. И в това „ново време“ трябваше аз, 27 годишен мъж, да мисля за своето оцеляване и това на семейството ми. Няма да крия от вас – тръпки ме побиваха…!
През цялата 1990 година се опитвах да намеря себе си. Какво ще стане с научната и преподавателската ми работа? Как ще продължа? Кого ще обучаваме в катедрата, след като предприятията спират работа заради липса на пазари и затварят едно след друго? Водех упражненията на колегите студенти и не можех да избягам от мисълта „Къде ще работят тези млади хора? Какво ще се случи с ентусиазма им?“
Моята агония в катедрата и опитите да направя нещо продължиха до средата на 1992 година, когато стана ясно, че ще има намаляване на научно-преподавателския състав. Съдбата ми беше предопределена. Не след дълго казах „Довиждане“ на Техническия университет и затворих тази глава от живота си.
Силният ми дух бе подложен на изпитание
през годината – преживявах най-големия си кошмар – имах син на година и половина, майка, починала от рак, баща без помощ от никого, неясна работа с неясни доходи, купонна система и разпадаща се държава.
Но това не се оказа достатъчно да прекърши вярата ми – беше ми ясно, че трябва да се науча да живея в този нов свят, където царуваха и друг тип отношения. Наричаха го капитализъм. Аз го нарекох – свят на предприемаческия дух и творчество. На този нов мой свят аз предложих себе си и знанията си, като бях сигурен – ще ме оцени справедливо.
Един приятен септемврийски ден на 1992 година ми донесе името на моята еднолична фирма. Тогава продавах на сергия на пазара „Иван Вазов“ в София и при мен дойде семейна приятелка, която се казва Вяра. Спомням си, че я погледнах и й казах: „Верче, това, което ни е останало, е надеждата и вярата! Но знаеш ли, че ако я няма ЛЮБОВТА, няма нищо!“ И тогава се замислих – датата беше 17.09.1992 г – празникът на Света София и нейните дъщери ВЯРА, НАДЕЖДА, ЛЮБОВ!
Така се роди СОФИтекс.
Така – от кошмара, от разпада на цяла една система, от ужаса, от надеждата и от вярата, започна НАЧАЛОТО на новия ми път в живота!